Седим си по женски една хубава вечер с добра приятелка и си разказваме истории на по чаша вино или може би бутилка. Говорим за мъже, разбира се … за случването или не- на истории, които съдбата някак ни набутва в ръцете точно тук и именно сега. Доволни някак, че и ние вече можем да се хвалим с онова чувство на осъзнатост, характерно за повечето жени над 30-те, което ни кара да усещаме себе си по-мъдри и завършени като личности. Твърдим, че вече са ни ясни ценните и важни за нас неща и, че знаем точно какво искаме да случим и да ни се случи в тоз живот. Е, да, но когато животът не ни поднася именно това?!… Помъдряли и с благодарност, ако щеш за безбройните слъзливи нощи си учим уроците и крачим… Крачим, “защото винаги има защо”, както пее Белослава.
Та, с очилата на носа пред екселската таблица с положителни и отрицателни емоции, търсим баланса си като в проста счетоводна сметка, понякога с алтернативи на онази “истинска любв”, за която се живее пък и умира. Шанс е хубаво да се дава на почти всяка ситуация. Както се казва – Съдбата си знае работата и всичко се случва поради причина.
Ето какво разказва…:
“Сприятелени в социалната мрежа сутринта, следобяд вече говорейки по телефона, след още малко с уредена среща на еди коя си улица да се запознаем пътьом някак… Усмихната на шанса за нещо ново, което се появява сякаш тъкмо навреме, за да ме разсее от неприятните емоции по онази- несрещнатата любов на живота ми, пристъпвам с надежда, спонтанна и много спокойна. Казвам “здрасти, приятно ми е…”
Идва на кон, на доста коне, всъщност и то все породисти – кара Бентли – трябваше да съм в краката му и вече да си представям колко велик е той в делата си.
Появява се след фитнес – по спортен екип. Поглежда увереното ми изражение и осъзнава, че всъщност не съм никак впечатлена. Смутено изразява съжалението си от факта, че не може да извади следващия си коз – друг символ на просперитет – “марковия” си часовник или : “Ужас, как ме хвана сега по анцуг, дори часовникът не съм си сложил…”. По-късно недоразумението бе поправено. Момчето побърза да пусне съобщение със снимка на яката си китка, опасана с голям лъскав часовник, като в кадър влизаха впитите му къси панталони от деним, пристегнати с колан с голяма катарама на престижната Hermès. Ризата – както бе подчертано по-късно – “цялата Cavalli”, беше прилежно загащена, за да може голямата буква Н да подготвя отдалеч приближаващите го, че тук става дума за “сериозен” човек с “възможности”…
По-късно вечерях с приятели и му звъннах да се видим за по питие… Много се развълнува и зарадва, но и притесни. Оказа се, че, за да се появи отново с въпросното возило е малко сложно и това много го напрегна. Започна да съчинява истории и схеми. В крайна сметка, макар и със закъснение, дойде “подобаващо”. Изпънат в белия кожен салон на луксозния автомобил той се чувстваше толкова комфортно, че не спираше да разказва истории за себе си и куп герои от настояще и минало. Без да се усети беше споделил неща, които го компроментираха не само пред мен, но и пред уважаваните органи на реда… Забавно или пък плашещо – не зная, но загубих интерес и вече исках да си тръгвам. Той гледаше замаян, влюбен и не спираше да ми прави комплименти. Била съм “извънземна”, казва. Опитах да се пошегувам, че съм пратеник на Плутон и идвам с любов, но изглежда младежът изобщо не бе проследил актуалните снимки с послания от Планетата. Не можех да кажа повече от “лека нощ” и тръгнах. В следващите 3 дни звънеше по 4-5 пъти на ден и тъй като не можех да затворя с часове слушалката, неизбежно ставаше свидетел на ежедневните ми “великодействия” и “геройства” като разходки в парка с детето, пазаруване и приготвяне на обяди и вечери за мен и сина ми, спортна активност и посещенията на салони за красота… Това го възхитило буквално и той вече споделяше как си представя съвместния ни живот заедно…
А в моите представи, да съм честна, можехме да стигнем само още до вечеря и питие като съвместно изживяване.
Та, дойде вечерята. Колоритно! След опита му да ме привика в “сушито на Кемпински” , защото там си организирал среща с приятели и “партньори” и “що пък да не отида аз там”, за малко да прекъсне всички пътища по между ни. Осъзна се и в крайна сметка позвъни за резервация в първоначално обсъждания като вариант ресторант в центъра на града. Малко след 20.30ч., недалеч от жълтите павета на Парламента, Двореца и Храмът, настанен на единствената свободна маса в градината на ресторанта господин с гипсирана ръка, тениска на черепи и къси панталони ме чакаше напрегнат. Наранил се бил докато тренира и следобеда го опаковали в Пирогов. От снимките, които държеше да ми покаже в телефона си видях, че скоро е свалил дебелата си златна верига от врата като израз на едно внезапно интелектуално съзряване… И все пак се чувстваше неловко. Неловко от изискания ми елегантен вид, от спокойствието и увереността ми, от аристократизма във всеки детайл на мястото и хората наоколо…Откровено смутително. Млад мъж в костюм пееше оперни арии, под акомпанимента на цигулка. Президентът Стоянов вечеряше спокойно в съседство. Високите дървета в градината хвърляха сенки върху фасадата на внушителната с архитектурните си детайли сграда отсреща. Сервитьорът го попита за избора на вино или блюдо. Все сложни и напрягащи неща, с които бе принуден да се справи. Той обаче реши просто да е себе си и остави избора на вино на мен. Надигаше чаши с узо и отхапваше със зъби крехкото месо от кокала, който подхващаше с пръсти от чинията с агнешки котлети. Наоколо зърнах приятелско семейство – интелигентни хора на средна възраст, които предпочетоха дори да не поздравят, видимо смутени от ситуацията. Разговорът вървеше трудно. Опита да разпознае в една от оперните арии песен на Роби Уилямс, след което да ме впечатли с това, че е завършил МИО, но още с първия ми въпрос- “С какво кандидатства при влизането?” и отговорът- “С 5000 лв.” – картината беше ясна. Той обаче не се отказваше. Твъдреше, че аз “май го подценявам” и той “можел да говори на всек’ви теми”, защото имал “широка обща култура и познания”…
Питие след вечеря? Да, поне там беше достатъчно шумно, за да не се опитваме дори да водим тези изпразнени от съдържание и смисъл разговори, типични за подобни нелепи ситуации.
На другия ден отидох на басейн. Имах нужда от слънце и релакс. Той обаче се появи. Настани се на единствения свободен шезлонг, който настоя да пазя за него в безбойните си обаждания от сутринта. Подаде ми ризата си -“цялата Dolce&Gabbana”, както подчерта и се излегна без да попита и за кърпа на мръсния дюшек. Следваха куп телефонни разговори на висок тон с всичките му познати и близки, като не пропускаше да ги покани да дойдат да го видят и да ги запознаел с “бъдещата му жена”. С една от жените на негов приятел дори настоя да говоря по телефона. Безумие… Досаждаше и дразнеше с вида и поведението си и мен и всички наоколо. Това и ужасният му дъх на алкохол ме държаха далеч, независимо от комплиментите, с които ме обсипваше. Дойде един от приятелите му, пи и тръгна. Дойде втори, продължиха с алкохола и той вече беше изпил почти бутилка от евтината мента, която не спираше да поръчва. Говореше на висок тон и за присъстващи “герои” с различни гръмки прякори и за това колко велики били приятелите, познатите , семейството, делата и идеите му. Постоянно ме побутваше с настоятелното: “Виж, виж го този …или онзи …” , последвано от разкази за славното му минало или просто, за да ме запознае с нещо, на което той става свидетел… Поглежда списанието, което нося и бърза да сподели, че и той четял L’Europeo. Чел там нещо за Бойко Борисов, той бил “неговата зодия”… Басейнът почти приключваше работното си време. Хората се разотиваха и реших, че е време да си тръгна от тази конфузия. Тогава се провикна към спасителката на басейна, настоявайки да му донесе още мента и да провери каква е сметката на Христо Стоичков, който седи в кафенето отсреща, защото, ако не била много голяма тази сметка, той искал да я плати. Момичето повика сервитьора и отново младежът гръмко огласи, че ще плаща сметката на Христо Стоичков. Вече бях сигурна, че никога повече не искам да го видя и саркастично му предложих да се погрижи и за сметката на Лепа Брена и после на Сиси Кеч, които вероятно също са наоколо. Той ме погледна с премрежен поглед и попита дали го подценявам финансово, вадейки от джоба си пачка с банкноти, пристегнати с гумен ластик…Тогава подритна неволно една от празните до него чаши и около босите му крака се разпиляха множество стъкла. Веднага си представих как освен с гипс на лявата си ръка скоро ще се разхожда и с бинтован десен крак. Осъзнах, че е крайно време да си тръгна от това… На кон…или на магаре… С принц или без такъв…”
