…no mountain high enough… no river wide enough…

Прибрах се и изпитвах нужда от чаша червено вино…Да, онова с галопиращия черен кон на етикета, с което някак да затворя завесата на днешния спектакъл…

Едва намерих сили да се преоблека и се хвърлих на канапето. Краката бяха грижливо поставени на високо, за да облекчат ситуацията. Не помръдвах повече от два часа и така и не успявах да се надигна. На забавен каданс някак си се случи да се изкъпя и да се приготвя за сън. Събудих се късно, но не можех да се движа. Усещах тялото си като на онези анимационни герои, които са имали злата участ да бъдат прегазени от тежкотоварно транспортно средство или вид строителна техника и след инцидента успяват да движат само очичките си, за да разгледат с учудване видоизмененото си тяло…
Моето тяло изглеждаше непокътнато, но някак трудно реагираше на желанията на мозъка ми… Боже…! Та аз се влюбих в това място… В позлатените корони на дърветата, в хълмовете там в далечината, в обляните от светлина поля и разпилените по тях купчини сено, в натежалите от зрели ябълки дървета и в калта, която Огнена прегазваше… В уханието на билките, в бодлите на шипките, в жуженето на насекомите, в полъха на вятъра, в тишината и в простора, в светлината, въздуха и … всичко… Криле, да, сякаш никнат ти криле и препускаш с вятъра…

След два дни тялото ми вече не страдаше. Дори леката болка в мускулите беше приятна и всяко сядане някак ме усмихваше със спомена за галопиращия кон и развятите ми коси.
Едва изчаках уикенда и вече карах в посока конната база.
Утрото беше свежо и прохладно. Колата сякаш вече знаеше посоката нагоре по лъкатушещия път към онова приказно място с панорамна гледка към величествената Рила, Верила, Витоша и Плана.
Пейзажът в сламено-жълто и златисто от миналата седмица бе пременен в медно- червеникаво и през отвореният ми прозорец влизаше уханието на късна есен…
Небето- в млечно синьо бе прорязано от следи на преминаващи самолети, които някъде в далечината пресичаха маршрута си за моя поглед. Слънцето бе все още ниско и влажните листа по обширните поляни пред базата светеха огряни като разпилени стъкълца от коледна играчка.

Влязох при конете, които още не бяха оседлани. Излизаха с грациозни стъпки и дългите им опашки се развяваха величествено. Божествени животни, чиито големи влажни очи ме докосваха и приближавах с трепет. Скоро бях на гърба на Огнена – спокойният кестеново-кафяв кон, който яздих преди седмица и до мен беше Сашо – опитният професионалист, който спокойно си представях в кадри за рекламна кампания на Марлборо или нещо подобно. С негови напътствия отново заемах правилната стойка и тялото ми се задвижваше в синхрон с коня. Понасяхме се в лек тръс или щур галоп и не ми се искаше да спирам. С усмивка и порив да се понеса с вятъра и да се изгубя някъде в обширните поля…

Стоях дълго на манежа след като слязох от коня. Не исках да си тръгвам. Унасях се в тишината и блаженството, хипнотизирана от полета на кръжащия в далечината ястреб. Пеперуди, птици и поточе, прекъснати от шума на запаления мотор на колата ми… Тръгвах, но само, за да се върна отново…и то съвсем, съвсем скоро…
Не понасям студа, нито прекалено многото дрехи по себе си през студените месеци, но по всичко личи, че тази зима нещата няма да са същите. Както казаха в базата, “в снега се пада по-меко”, а аз ще искам да “препускам” … и не подкована с нови зимни гуми по замръзналия асфалт, а на гърба на Огнена, която ще възпламенява кръвта ми за нови приключения… Keep calm and Ride on… Светът е голям… и принцове дебнат отвсякъде…