Не, тук разказвам за друго “Перо”, което с не по-малко героизъм и приказност се е сбъднало за нас – хората, които знаем какво е значението на книгите за полета на духа и изграждането на личността в едно достойно общество.

“Перото”! Един клуб за четящите хора, който се е сгушил под крилото на Двореца – Националния Дворец на Културата.

Разбрах за него от социалните мрежи – място за литература – призовават създателите… И не само!… Не проучвах дълго, хукнах без компания или уговорена среща, без да зная много, без предубеждения. Сама, за да го опитам, да го изживея.

На подскоци между всичките “разкрасителни процедури” около новия имидж на Храма на Културата най-сетне съм там. На входа ме посреща с усмивка пазителят на реда. Да, с усмивка! Долавям и онзи съучастнически поглед, който сякаш потвърждава паролата ми за достъп и вратите на Клуба широко се отварят. Въвежда ме по коридора към просторно помещение, обляно в светлина. Прекрасен интериор с модерен дизайн, топлина и дух. Мирише на книги, на култура някак…Усмихва ме. Стъпвам плахо, с уважение , навярно и със спомена от университетската библиотека, защото тук разбирам е Читалня също. Но, не, тук е по-скоро “у дома”. Влизаш с усмивка, намираш си “своето” кътче да се настаниш, поръчваш си на бара топъл шоколад или ароматно кафе и тръгваш да я търсиш… Книгата, която ще те грабне, ще те провокира, за да я разлистиш, да се потопиш в историите й, между редовете, докато решиш дали наистина искаш да я купиш и отнесеш с теб или да се върнеш да я дочетеш в друг един ден. Свобода, спокойствие и позитивни, мислещи хора, които се усмихват, сприятеляват и говорят за книги… в България, в София. Прекрасно!

Тръгвам и аз между рафтове и полици…редуват се заглавия на български класици и съвременни автори с подбрани творби на чуждестранни майстори на перото, преводна литература, поезия, за децата, детски  кът… Впечатляващо! Но, … къде е книгата, която търся? Ох, изгубих се! Стигнах до прекрасна сцена за литературни четения и презентации. Направо ми се прииска да се отпусна на разкошния диван. Но къде е тя? Къде са пътеводните табели и обозначения?! Сега започвам другата редица, рафт по рафт, книжка по книжка… Надигам се на пръсти или пък приклякам… Губя търпение! Ще попитам, решавам аз, не съм от срамежливите. На мига се отзова Библиотекарят! Да, Библиотекарят! Представете си спокойния тон, с който един видимо активно четящ и доста попрочел във времето мъж отговаря най-пространно на всеки Ваш въпрос за дадена книга или автор и така Ви запленява със сюжети от новите за Вас заглавия, че неминуемо сте си тръгнали с поне 2-3 книжки под мишница към вкъщи. До толкова любезен, че когато попитах за “Сто години самота” на Г.Г.Маркес, предложи на другия ден да ми заеме собственото си копие от романа, тъй като от години не бил преиздаван у нас… Изумително, нали?!

Имаше хора, които си работят, вгледани в компютрите си, други – отнесени в книгите, които държат. Имаше и голяма компания младежи, които оживено коментираха фотоизложба и театър, поставени в Двореца.

И това под акомпанимента на прятната музика, която се лее във въздуха от колоните на бара или някой изпълнява на живо на пианото в салона.

Мястото работело денонощно! Вече си представях как с чаша червено вино или пък уиски “Сълзите на писателя” съм се сгушила в някое от удобните кресла с любима книга и съм “у дома”, с приятели… Блаженство!