Ето ме… След тридневен Уиски Фест, в който се гмурнах като на първи test-dive в най-дълбокото, този път и без окуражаващи мъжки слова, че някой ще ме държи за ръка в това високо-градусово море от изпитания, доволна съм, че Го намерих… Не Него, но поне Уискито, което ме спечели сред толкова много възхитителни и редки екземпляри, култивирани в тайнствени изби, местени от бъчва в бъчва, докато съдбата някак си ни срещне. Обещах да Ви разкажа и то с онзи плам в очите на един истински запленен уиски ентусиаст и ценител.

От пълен лаик в областта на третия ден от Феста усещах как небцето ми, вече приятно изтръпнало от високия градус на малцовите елексири, е любопитно, изкусено за още от “течното злато” по щандовете. Имах вече и познанията, натрупани от срещите си с куп експерти, ентусиасти и безброй “светнали” очички на интересни непознати, които скоро се превръщаха в приятели. Всички някак спонтанно и с охота споделяха собствените си предпочитания, насочваха ме, разказваха истории, придърпвайки ме малко по малко към “клуба”, към онези фенове на уискито, които бяха обикаляли с години дестилерии и изложения по цял свят и чиито вкусове естествено се бяха променяли и развивали във времето до този миг, в който отново търсеха поредното предзвикателство.

С изследователския си подход разпитвах за всичко от историята и традициите, технологията за дестилиране, видовете бъчви, в които си е “почивало” всяко от уискитата, както и какво да очаквам като алкохолен градус, плътност, аромат, вкус, степен на опушеност, оттенъци, развитие и завършек и чак тогава посягах с трепет към чашата си. Задържах я за кратко, докато не я затопля в дланите си, развъртах ритуално, за да облея стените й, вдишвах леко през носа си някак отдалеч, а след това от близо през уста и нос едновременно и чак тогава отпивах малка първа глътка.

Започнах с лекото “All Malt” на японското Nikka. Меко и приятно, но стори ми се твърде предпазливо, а аз бях настроена за “сблъсък”, провокация, за нещо повече. Тогава скочих смело към онези “Айлита” или островитянското уиски, за което бях слушала от Любен Дилов – син преди време. Извиваше се опашка от запалени ценители – само мъже, както се досещате. Настоях и аз… Вкусът на опушената целувка на Ardbeg Uigeadail ме държа дълго след това. Да атакуваш “девственото” си небце с тази експлозия от опушен вкус крие известен риск за начинаещ уиски ентусиаст, признавам. Но аз бях на “мъжка територия”, мрънкането не вървеше, макар и дълго да усещах соления завършек. Това бе като да отидеш на опера за първи път и да се хвърлиш на Вагнер. Достойно за медал!

Търсех онова уиски, което да ме изкушава още с първото леко вдишване. Онова, което след първата глътка да ме завладее с многослойните си аромати, които се променят и развиват с времето. Така си го представях и го търсех онзи красив цвят, кадифен вкус и богат, плътен характер.Чаках да ме опияни с интензивността на усещането, което доставя за сетивата ми… Да ме завладее с топлината и страстта, кодирани в рецептата за направата му. Исках магия, да… и тук!

Отбих се при “рогатия” Dalmore за утеха. Привлече ме мекият му медено-червен цвят и там намерих един от фаворитите си – King Alexander III. Вкусът на Негово Величество се “върти”, както обясниха, лежало в бъчви от бърбън, шери, каберне, порто, марсала и мадейра, уискито попило ароматите на цитруси, ванилия, шоколад и подправки. Комплексеният му вкус напомня ликьорна сладост, шери и ванилия. Мммм, Мое по всички критерии. Спечелена съм!

Както при търсенето в света на ароматите, така и тук всяко вдишване, всяка глътка бе едно пътешествие за сетивата, а аз имах късмета в това море от малц да ме водят едни от най-добрите гидове на този терен. С любезното съдействие, компетентността и професионализма на безупречните домакини на събитието, както и на едни от най-големите вносители и официални представители на напитките в страната, аз имах възможността да опитам едни от най-великолепните и редки уискита, които се предлагат на пазара. Под съпровода на шотландска гайда, с приповдигнато настроение и много нови приятели, аз вече плувах в свои води.

Моят избор определено се спря на по-пищните и меки уискита, с богат и плътен характер. Харесваше ми неочакваната промяна във вкуса и аромата при всяко следващо отпиване или в момента, в който усещах завършека на уискито. Напомняше ми изживяването в магазините за нишова парфюмерия и избора на парфюм, когато ароматът се развива и променя. Пленително…

Така намерих Redbreast 15, Aberlore 12 Sherry cusk, Balblair 1999 Vintage, The Balvenie Double wood 17, Glenfiddich 21, Basil Hayden’s и впечатляващия Master of Photography на Macallan.
А малко преди края на Феста, след кратко прекъсване на обиколката, за да раздам наградите от томболата на събитието (да, и в това се забърках някак) 🙂 , открих нещо, което наистина ме плени – Glenglassaugh Revival – интригуващо уиски с многослоен аромат и комплексен вкус. Забележително, наистина…

Е, след това незабравимо уиски преживяване, ако не си татуирам клонки ечемик, рогати животни или други символи на “живата вода”, то със сигурност ще засвидетелствам любовта си към любимите уискита на 27ми Март, когато е Световният ден на Уискито и всички ценители, любители, експерти и ентусиасти ще се поздравим с “Наздраве!”.
И, да… Призовавам се към отговорна консумация! 😉